ВСИЧКО

Не ме спираш -
нито ти, 
нито всичкото. 
Аз съм и тревата между плочките, 
и синьото между облаците,
но се радвай, че ги има, 
защото аз съм и слънцето, 
което никога не можеш да 
погледнеш в очите -
винаги ще гориш
от прякото,
като факла запален съм.
Унищожителни сте
като песен сте родени и умиращи -
нищожно е всичко крайно
с даваното начало.
Характеристики си има
всичко което е премисляно,
аз съм непомислян
мразите ме,
но и аз никога не съм се обичал.

Как

преподреждам атомите си
мисли по повод всичко
от огън ли съм тръгнал
или водата ме направи 

преподреждам атомите си
и пространството не помня 
къде са границите ми 
и кой ме обуславя

подреди ме безразборно
наново, новото да почна
без животите изтрити
и хората познати

подреди ми всичко
нищо да не помня
с късове отминали
бясно във съкралите да бъркам

нареди ме бързо
вертикално мисля
само дните си да чакам
и от късовете изживявани

най-близките да разпознавам.

Разрушен в Шизофрения

За себе си разказ,
разказва на себе си.
Истории 
за да не се помни,
разказва сам 
на маса за двама 
с поръчка за две питиета
спокойно - съкрушен 
невротично - бесен.
истории за минало,
в който е цял,
за да не се помни
е двама.
И винаги си говорят за миналото
пред хора - спокоен,
пред слънцето - бесен.

Анонси

Втечнявай ми душата
изливай ме грозно от живота си
между плочките,
като апокалипсис ме простирай.

И от тук ще се изпаря,
просто,
ще влизам през прозорците
ще ти тежа във синусите
тежък е студеният въздух,
кашля,
боли
и кристализира.

   Звезди по земята

Да бе във мрак
всичко дето се намираме
и вместо черна сянка
тя да беше бяла.
Слънцето да беше догоряло
а ние засияли.
Като картина във прозорец,
както светофари вечери мъждукат,
само хората да светят.
И както гледаме нагоре ние
засияло-гаснещите точки,
то отгоре да погледнат
и да казват -
отново паднаха звездите по земята.

"Из пейките до мен"

Жената на свободата

има огън в косата си

злато по чантата и обувките

от кожа и двете.

Свободата е в фееричната и рокля

грацията и в белия потник

и вълните – в къдриците и.

Жената на свободата вечеря

ябълка, малка, грозна, на петна,

преди малко откъсната.

Свободата носи черна ръкавица

на дясната ръка

с перли и часовници над нея.

Жената на свободата е на 40

и докато си мирише ръкавицата

не ми пука, че е луда,

защото е свободна!

      Глътка кафе

След девет години се връщам
на верандата дървена
без дъски на места
стои чашата още
(все се карахме
кой ще ги мие
и признавам тогава склони)
та кафето ми силно
и някога топло
чака ме още, изгнило.
Все те изнервяше
гадния навик
по хетрик цигари
на чаша кафе;
ти ми го правеше
толкова сладко,
че цигарата трета
чакаше я само глътка
а ти забърза
с куфари страшни
точно така
както аз пия кафе.
Сега теб те няма
след девет години,
но верандата пази
половинка цигара
и само глътка кафе.

                 Въздух

Ако се разпадна до въздух
пак нищо няма да се промени,
ще те докосвам отново
и навсякъде ще се пропивам.

Докато се къпеш, ще ме отмиваш,
но на части ще вдишваш отново от мене
и отвън ще те чакам уютно,
върху леглото смаяно проснат.

Прилежно изпран и изгладен,
ежедневно мен пак обличаш.
И на масата също те чакам
на приятна вечеря за двама.

Само тогава те целувам,
седнал във чаша със столче-
наполовина аз,
наполовина пенливото ти вино.

"В кавички"

Приятно затварящите кавички
на въображението ми
са твое дело.
Показвайки ми,
че вселенската демокрация
е плод на разума,
свободен, колкото и аз,
да правя всичко що касае мен.
Отваряш ми кавичките,
когато ме терзае,
онова, че тъмнината
пада кротко върху пътя ми.
Затваряш кавички,
когато казваш, че
светлината прави път
и среща други светлини.
Когато ми се цитира,
винаги се сещам,
че от мен по-силно
светиш само ти.

Ще се увивам и оплитам,
гъна се като тъкан на нишки
някой ме хвърля
и като труп върху водата
вълните ме понасят
като цунами ме кършат в скалите -
ще се троша световно
крещи ми се без смисъл
сънувам всичко реално
и не го правя
и на сън.

Бирата мирише на лято,
а ти си във рокля
без обувки.
Парка е домът ни,
а тревата леглото.
Китарата ти ми е полъх,
гласът ти ме убива,
тънък и нежен,
текстовете те разплакват
и започваш да пееш.
Не свършвай, като лятото
ще задам по подразбиране
и на теб, и на лятото
повторяй, но до безкрайност,
защото ти не омръзваш,
точно както лятото.

Естественото криво се разбира
под пространствените кибер очила
копнеещи за нова технология от светлина
залеза избяга от къщата отсреща.

Димящ си мисля,
че човека си обърна честотите
залеза е на работния плоД,
раждан от същия като тебе
а на същия сочен плод,
плоско четете ме и мене.

Ключове

Винаги е нещо повече,
защото е акт на сенсуалност,
ако е само това, ще е само дотук,
и ще е само веднъж.
Да те усещам ми е важно 
да те докосвам, докато мълча,
защото думите са тесни,
а целувката ми е душа.
Използвай двата ключа,
отвора на гърба е за сърцето ми,
а между гърдите - за душата ми.
Отключиш ли ме, ще те имам,
ражда ме нещо, за да взимам,
а веднъж взема ли си, се запълвам.
Ставам мен, чрез теб, но смислен
и винаги е нещо повече,
защото е акт на сенсуалност.
Моите две ключалки,
стават само за два ключа. 

Души ли добрата музика,
както добрият филм -
безмълвният удивителен го доказва,
от който събуждам се винаги
когато гледаш,
плачейки,
опоменатите виновници
за твоите сълзи
след всеки филм.
Виновно че съм ти го казал
се усмихвам ...
Загряваш врата ми,
защото продължавам да се смея,
но тайно ти се радвам,
че ми плачеш,
защото красиво е
дори когато скърбиш.

Кръгът миналото си губи
нощен влак на стоп качи ме
от спирката си първа
по текст перото плюеше
мастило сякаш
на всяка спирка.
През час
дните ми минават,
а когато обявиха
спирката последна,
към задната корица
тефтера си обърнах.
Пред изхода да скоча
просто поех на обратно.
Кръгът миналото си губи
и началото не помня
ще скоча пак от влака,
когато задната
и предната корици
отново срещнат себе си
в средата.

В автобуса сме много
жени и  мъже, средна възраст и още
аз те гледам
ти мен не
под ризата ти закопчана
тялото ти си представям
пленено гледам ръката ти празна
и моят пръстен си представям
сгодена
женена и остаряла
грозна, сбръчкана и размечтана.
дървена веранда,
кафето ни е слабо
заради кръвното и моят байпас
цигарите и те са слаби
не можахме да ги откажем
през прозореца вътре
снимки на децата ни европейски
гостуването ни във Франция
раждането на внуците
до тях и на децата
от нашата сватба
и някоя от среща
на кожения си каиш
заплетен от възли го нося
годежният ти пръстен
който тежи така от времето
сам иска да падне
на ръката ти гола
в този момент
в автобуса.
а ти слезе
преди мен.

Kато в онзи мит за ендрогила
половината си търси половина
милиони минутите - текат си бавно
в опити едната част на другата да пасне

прегръдка сякаш тестът на докосване
парчето пробва другото такова
лице в лице - очите пасват идеално
устните докосват чифта срещнал

напасване на пръстите буквално
трепета телата губят пак съвместно
от изминали ги заобикалящи

ритмично за секунди затуптява нещо
което лице в лице двамата не разпознаха
задъхано единия от другия отлепи се
за да се погледнат за последно разделени

и двамата разбраха
че сърцето вляво на единия
у другия е в дясно
а на две половини
пълнотата никога няма да е цяла

Поезията ми
е кошмарът ти
крещя ти нощем
чупя вещи
пускам гълъби през прозореца
хапят те комари
носят ти малария
пробождам те с думи
кървиш пагубно
забравяш ме агресивно
а нощем си ме спомняш
свеж въздух между кошмарите
бележки по пода
сутрин намираш
стихове писани
пращаш ги по пощата
нищо не получавам
щеше да ми тежи,
ако не бяха сънища,
поезията ми
е кошмарът ти
ти си виновна,
не аз, че ги пиша,
а ти -
че ми ги разказваш.